|
|
ГОРЕЩА ТЕМА
|
|
За всички заглавия тук читателите на Cinefish могат да използват 10% отстъпка като добавят код OZONE-CINEFISH при поръчка от сайта.Годината приключва и идва сезонът не само на наградите, така важни в света на киното, но и на равносметките. Моментът е особено подходящ и за попълване на личната колекция – част от хитовете на изминалите 12 месеца вече са имали своите премиери на Blu-ray и DVD. Ето и списък със седемте най-развлекателни, най-забавни и най-качествени заглавия от годината, подбрани от екипа на Ozone.bg.Огненият пръстенОгромният – във всеки смисъл на думата! – хит на Гийермо Дел Торо изглежда страхотно и на малкия екран, а за любителите на задкулисните тайни, Blu-ray изданието включва изключително много документални филми и информация за създаването на гигантските чудовища и роботи. За подобни летни хитове се казва, че трябва задължително да се гледат на кино, но светът на Дел Торо е толкова истински и детайлите са така съвършено изпипани, че ще успеете да забележите всичко чак на трето или четвърто гледане. Поръчай с безплатна доставка »Елизиум Вторият филм на режисьора Нийл Бломкамп представя едно изключително поляризирано бъдеще, в което богатите живеят на луксозна космическа станция, а родната ни планета е пренаселена и съсипана до неузнаваемост – едно прекалено реалистично и не чак толкова далечно бъдеще. Фантастиката изглежда невероятно, Мат Деймън е на ниво, а Джоди Фостър е абсолютно идеалният избор за безмилостната и студена жена, която отговаря за сигурността на „Елизиум”. Поръчай с безплатна доставка »Човек от стоманаЗавръщането на Супермен на големия екран си беше истинско киносъбитие – изненадващо драматичен и по-близо до сериозна фантастика, отколкото до филм по комикс, „Човек от стомана” залага на качествения екшън. Blu-ray изданието на филма и допълнителните материали, които включва то, хвърлят светлина върху ефектите и заснемането на бойни сцени между две почти неразрушими същества. Поръчай с безплатна доставка »Бързи и яростни 6Най-успешната поредица заслужава и едно наистина качествено Blu-ray издание, специално създадено за феновете на бързите коли и якия екшън. Ако си падате по красиви жени и мощни двигатели, „Бързи и яростни 6” определено е филм, който може да се гледа отново и отново. Така милионите фенове ще заситят глада за високи скорости, преди да дойде време за седма част през 2014. За съжаление, след трагичната и неочаквана смърт на Пол Уокър, съдбата на „Бързи и яростни 7” все още е неясна. Поръчай с безплатна доставка »Великият Гетсби „Великият Гетсби” категорично не е за феновете на екшъни и летни комиксови блокбъстъри. Той е съвсем друг вид спектакъл – отново мащабен, със страхотни ефекти и неописуемо зрелище, но този път за почитателите на качественото кино, на смислените истории, на класическите екранизации, но представени по нов начин. Баз Лурман дава най-доброто от себе си и дори разгневи по-закостенелите с нетрадиционните си визуални и музикални похвати. Поръчай с безплатна доставка »ЗабвениеЕдна нетипична за наши дни фантастика, в която не се бият супергерои, няма тълпи от случайни минувачи, които да бягат от извънземно нашествие, няма дори и армии от роботи, готвещи се за превземане на далечни планети. Има го само Том Круз, който се опитва да проумее странния свят, в който живее – един изключителен свят с особена красота, дело на режисьора и сценарист Джоузеф Козински, който в допълнителните материали на Blu-ray изданието разказва подробности за създаването на филма. Поръчай с безплатна доставка »„Аз, проклетникът 2” Без съмнение най-забавната и най-очаквана анимация на годината, както за порасналите, така и невръстните кинофенове. Създателите на филма определено са се постарали – сред часовете допълнителни материали има и три страхотни кратки филмчета, а за тези, които предпочитат домашното 3D, най-новата мисия на Гру и жълтите му слуги има и 3D Blu-ray издание. И в двете издания филмът е озвучен на български, но разбира се, има и оригиналното аудио за по-големите, които предпочитат да го гледат на английски. Поръчай с безплатна доставка »Специално внимание заслужава и „Хобит: Неочаквано пътешествие” – втората част от трилогията „Пущинакът на Смог” вече се върти по кината и който е пропуснал, може да попълни колекцията си с едно от двете отлични Blu-ray издания на първия филм (само 2D и комбинирано издание „Хобит: Неочаквано пътешествие 2D + 3D”). Поръчай с безплатна доставка »Още промоции: ... още »
|
|
|
|
ИНТЕРВЮТА
|
|
Вечните златниВ живота на Стефан Илиев има много случайности – така твърди той. Случайно кандидатствал във Висшето театрално училище, а пък не само го приели, но го и завършил под ръководството на „бащата на българския театър” – Н. О. Масалитинов. От 1958 г. е актьор, като два театъра си поделят по 20 години от кариерата му – Театър „София” и Малък градски театър „Зад канала”. Това едва ли е случайно. Случайно, обаче, попаднал в Съюза на артистите, където изиграва една от най-важните си роли – на негов председател. Почти невъзможно е да се обхване животът на една личност в подобни ретроспективни материали, колкото и те да се стремят към подробност и задълбоченост. Все някоя страна от работата на твореца ще остане в сянка, особено при човек като Стефан Илиев, който рядко дава интервюта, освен ако не са „на живо”. Благодарим му за доверието и отзивчивостта и заедно се съсредоточаваме върху няколко крайъгълни камъка от творческия му път.15 години сте бил председател на Съюза на артистите в България (САБ). Как ви хрумна, че искате да се занимавате и с административна дейност? Какво си мислехте, че можете да промените и какво е личното ви удовлетворение след годините там?Стефан Илиев: Много уважавам убежденията на хората, сиреч, симпатизирам на идеята за определено общество, което се представлява от различни партии, организации и прочее. Уважавам и изразяването на личната воля и избор. Но за мен професионалните общности, които би трябвало да представляват волята на цялото общество – свободно, гражданско, са по-важни от личното мнение и избор.При мен всичко е случайност – както и избирането ми за председател на САБ. Присъствах на събиране на управителното тяло на Съюза през декември 1989 г. Тогава се пропагандираше, че подобни казионни организации трябва да бъдат ликвидирани. Не знам дали всички бяха изплашени, или пък наистина мислеха така, но ето, че на 25.12.1989 г., излязох от залата на МГТ „Зад канала” (тогава Театър „София”), излъгах, че съм заключил, за да се избере човек, който да отговаря за парите на Съюза, защото в крайна сметка те са много важна основа. Аз нямах представа с какво имущество и средства разполага САБ. Но тъй като съм бил и около четири години профпредседател в Театър „София”, не се притеснявам от финансови въпроси. Тогава ми гласуваха мандат за три месеца, в който да организирам общото събрание на Съюза и да отговарям за него и касата му. Това беше невероятно доверие.Стефан Илиев и Георги Миладинов в „Птицата Доненбай“ по Чингиз Айтматов (1985, реж. Вили Цанков, Театър „София“)В началото на януари 1990 г. при мен дойде Антоний Гълъбов с още 3-4 свои колеги, завършващи студенти, които щяха да обиколят страната като репортери в мащабно социологическо изследване на БАН за цялостното състояние на българското общество. За сведение, Член 1 от Конституцията за ръководната роля на БКП още беше в сила. САБ сключи договор с БАН. Те поискаха за градовете от цялата мрежа на театрите в страната, в които не беше предвидено да ходят, само 1200 лв. пътни и ние им ги дадохме. Във връзка с предстоящото ни общо събрание предложиха да се информираме с какъв материал разполагаме – човешки и идеен, за да си изградим представа в каква посока да вървим нататък. Участвах в списването на въпросите с анкетиращите и техните преподаватели. Тогава разбрах, че социология е много сериозна наука и когато се прави по нормален начин, т.е. не е дирижирана, има страхотна стойност.На общото събрание трябваше да присъстват 540 души. Социолозите разпитаха повече от половината – около 280 човека, за проучването. Тази цифра предполага изключителна достоверност на информацията до бройки хора кой какво мисли. Резултатът беше потресаващ. Цитирам: „82 % от разпитаните не осмислят нито една дума от изречение, прочетено им и чуто от тях, което касае техния бит и живот”. От останалите 18 %, тези, които могат да разсъждават за 1 до 3 години максимум от своя живот, са анкетирани номера 6, 7, 9 –11. Всичко е анонимно, разбира се, и не се знае кой стои зад тези номера. Попитаха ме какво смятам да правя, защото имах само два месеца за подготовка на събранието. Аз казах, че каквото се случи на събранието трябва да извлече резултата и да отговори на въпроса: „Накъде?” След това социолозите ми подадоха малко листче със своето предложение, на което беше написано буквално същото „Накъде?”Стефан Илиев, Йордан Спиров, Иван Петрушинов, Мая Драгоманска и Майя Остоич в „Синьо-белият скреж” от К. Георгиев(1980, реж. Вили Цанков, Театър „София“)Съгласих се социолозите да присъстват на събранието и да вложат информацията от проучването си към останалите материали, предназначени за артистите. На сбирката бяха регистрирани над 530 човека. След първата дълга почивка, социолозите дойдоха при мен и казаха, че са събрали 520 брошури от своите от пода в залата. Нищо друго не е било изхвърлено, освен техните данни! И така, получихме потвърждение на резултатите от проучването – обратната връзка на хората беше, че те не го разбират и то не ги интересува. И досега не съм се ядосвал по този повод, защото няма смисъл. Всичко, което в момента се случва, е резултат от това проучване, което повтарям, обхващаше не само нашия бранш, а всички в България. И така, в началото трябваше да разберем с какво разполагаме като задължения, но и като имоти. Тогава Съюзът беше под наем, а сега вече притежава седалището си. По едно време се носеше мълва, че ще останат само 6 театъра. Това е стара мечта на някои хора и понеже вярвам в злия гений, мисля, че може да се стигне до там.Стефан Илиев, Мая Влагирова и Ицхак Финци в „Столичани“ от Надежда Драгова и Първан Стефанов (1972, реж. Никола Петков, Театър „София“)С 80-те процента трудно може да се пребори човек.Стефан Илиев: Да. Но успяхме да предотвратим подобен развой на събитията. След това сключихме интелигентни споразумения с контрагенти като министерства и други съюзи. Инициирахме създаването на Сдружение на театралните директори, с което да можем да разговаряме, защото на практика директорите са работодателят на актьора. Започнахме да подсигуряваме правата на артистите. Успяхме да защитим работата им, включително и материално, но в записаните произведения. Това беше много голяма победа. Бяхме първата държава в Източна Европа, която успя в това отношение, през 1993 г. благодарение на усилията на всички съсловни организации.Имахме опити да прокараме закон за театъра. Той обаче винаги блокира, когато ние започнем да настояваме зданията, които се използват за театър, да бъдат публична – общинска или държавна, – собственост, т.е. да не могат да се продават. И до днес това е най-голямата пречка да има закон за театъра.А не са ли повечето именно такива сгради?Стефан Илиев: Ако сградата не е обявена за публична собственост със закон, всеки може да измени нещата с различни процедури и да я продаде. Театърът е обществено явление. Той не е създаден в България заради нечии приумици. През всичките тези години на идиотски реформи, разбирай – съкращения, - успяхме да докажем, като се започне от Пловдивския театър 1882 г., (без Народния театър, който се строи с решение на Парламента) че всички други театри се строят и организират с решение на общинския съвет в момента, когато населението набъбне до 12 000 души.Мисля, че това, както и законът за авторските и сродните им права, са най-големите ни постижения. Сред останалите неща, които успяхме да свършим, докато бях в Съюза, е връщането на 1000 кв. метра, които принадлежаха на САБ. Купихме още 500 към тях. Сред основните организатори сме на Международния театрален фестивал „Варненско лято” и екипът на САБ изнася голяма част от работата по него.Белла Цонева и Стефан Илиев в „Къща” от А. Страшимиров (1981, реж. Васил Луканов, Театър „София“)За най-голямо съжаление в последните две години наблюдавам много колеги да се отказват от правата си от страх, че няма да ги вземат пак за някое участие. Сгромолясващо е да виждаш подобни неща, когато си се посветил на подобна цел в продължение на 34 години. Още през 1972 г. заедно с Невена Коканова и Михаил Михайлов решихме, че правата на артистите трябва да бъдат защитени и то чрез СБФД. По-късно се присъедини и Цветана Манева, например. През 1974 г. се създаде първата работна група към държавното обединение за филми, която да проучи какви са правата на артистите и какво може да се направи за тях. А парите от тези, вече защитени права, ги взехме чак през 2000 г.Вие сте поставили условия за развитие пред колегите си и чрез защитаване на правата им, но демокрацията означава и това, че ако някой е достатъчно глупав и не желае да си защитава правата, дори да има основата да го направи, той няма да го направи.Стефан Илиев: Така е.Да се върнем пак назад, към раждането на МГТ „Зад канала”. Как възникна идеята за него?Стефан Илиев: За идеята трябва да питате Руси Чанев. Аз участвах в административното уреждане на въпроса, който е много сложен, особено като говорим за 1990 г. Необходимо е да има решение на Столична община, на Министерство на културата, макар театърът да не е техен и на Министерски съвет. Във всеки театър има взаимоотношения и на пари, и на методическо ръководство и на администрация. Благодарение на авторитета си тогава, САБ успя да съдейства за изваждането на необходимите документи.Стефан Илиев в ролята на Диманов, заедно с Петър Славов в „Маратон“ от Петър Анастасов, реж. Николай Ламбрев, сезон 85/86, Театър „София“Сигурно е имало грях при началото на Малкия театър, защото, както казват, във всяко зачатие има грях. Тогава някои колеги, които останаха извън него, ни говореха какво ли не – от клетви до псувни. Иначе МГТ е създаден като доброволна организация. Малко преди Нова година Руси Чанев ми предложи да се включа към тях. Нещата се основаваха на финландския принцип – ти си избираш ръководител, но му даваш правото да махне всички. На този принцип се смениха трима директори, все по тяхно желание. Бина Харалампиева беше избрана също по този начин. Спомням си как се събрахме се в тази зала (намираща се в сградата на САБ, б. авт.) всички артисти и й се обадихме във Враца. Тя помоли за малко време да осмисли предложението.Разбира се, след началото много неща се промениха – изискваше го и времето, а и хората. Тогава бяхме 50 души, а сега предполагам, че целият персонал е около 70. Артистите са около 18 – толкова, колкото бяхме и в началото. Общината даваше част от парите, необходими за издръжка на театъра и персонала, а останалото трябваше да го изкараме ние. Така е и сега в републиканските театри. Когато се уговарят условия, става въпрос за много голяма игра – все трябва да отстъпиш от нещо. Знам за какво говоря, защото участвах в уговарянето на условията за МГТ. Ние трябваше да се откажем от нещо, за да примамим властите да одобрят наличието на нов театър. Затова артистите бяхме и помощник-режисьори, и реквизитори, и гардеробиери и посрещахме зрителите, за да спестим от персонал.А защо беше толкова важно да съществува това пространство? С какво беше по-различно от театрите, в които играехте до момента?Стефан Илиев: То беше много различно. Първо, бяхме се събрали хора, които се уважавахме и искахме да се подчиняваме на дисциплина. В театъра тя е много важна. Ние дисциплинирахме всеки, който искаше да се присъедини към нас. Обяснявахме му какъв е редът: „Репетицията започва в 9, пет минути преди това трябва да си тук с научен текст. Трябва да говориш ясно и да не се разправяш с режисьора.” И така започнаха звездните години и незабравимите представления – такива има и днес, разбира се, но тогава ни правеха страхотно впечатление, защото имахме чувството, че ние сме ги родили. Един път годишно правехме събрание, на което можеш да си кажеш всичко. Но след това, бяхме се заклели, негласно, че никой няма да дава изявления извън театъра. И до днес това важи. Аз поне не съм прочел или видял да се е случило нещо тогава. В първоначалния състав на МГТ, например, специално беше поканен Георги Русев и той игра в първата ни пиеса. Коста Цонев искаше много да играе с нас, но поради емфиземата си и намаления кислород в мазето, в което се намира залата, не успя.Стефан Илиев, Ицхак Финци, Илия Раев, Ана Маркова и Илка Зафирова в „Дулсинея Тобоска” от А. Володин (1979, реж. Леон Даниел, Театър „София“)Защо предпочетохте да напуснете проспериращ театър като „София”?Стефан Илиев: Когато 3-4 години бях профпредседател там, трябваше да се подписвам за заплатите на хората и съм наясно с данните, които ще цитирам. По онова време сме имали между 598 и 603 представления годишно, без да пътуваме никъде. Забележете, че от 365 дни в годината, 250 са работни. Имахме 48 души артисти в двата салона на театъра. С тях персоналът стигаше до 112 човека. В него влизаха и режисьори, и писатели. Щом посещаемостта на едно представление паднеше под 70 на 100, то слизаше от афиша. Част от билетите за представленията можеха да се раздават на целия екип, според определени правила. Имаше витрина, от която всеки можеше да се информира каква ще е заплатата му ако закъснява и т.н. След изгонването от театъра на директора Кольо Георгиев представленията паднаха до 120 – и в двата салона. Предполагам, че това е една от причините аз също да напусна.Стефан Илиев - досиеЧетох в едно интервю, че казвате, че с възрастта творецът губи от енергията си и затова младите са по-талантливи. Какво обаче печели с възрастта актьорът?Стефан Илиев: Не бих могъл да си помисля такова нещо и да го кажа. Може да съм казал, че сега не се грижат за себе си в посока на съвършеното владеене на говора, например. Считам, че сега младите, в най-положителния смисъл на думата са много по-игриви, танцувални, обучени са и са избирани повече спрямо този признак. Аз не общувам с тях, защото от 7-8 години не съм в театъра и не бих могъл да ги съдя. Като не съм там, не мога да влияя върху нищо. Но ми се струва, че не искат да бъдат съвършени, а могат. Когато ги хване режисьор като Явор Гърдев или Мариус Куркински, виждаш съвършено други лица, различен поглед, пълни са с енергия, преодоляват публиката, за да я завоюват. Защото това е устремът – да постигнеш този ефект, че да те разберат. Сигурно и ние сме били такива навремето. Но сега, като възрастен човек, това ми прави впечатление и ме е яд.А смятате ли, че са по-разглезени, защото има много повече места, в които да се появят, биха могли да имат повече изяви извън театъра?Стефан Илиев: Това е сериозен момент, защото опираме до елемента слава. Може би те сега работят толкова, колкото сме работили и ние. По наше време имаше 25-30 игрални филма годишно, сериали, студио „Екран” произвеждаше 50-минутни филми. Ако сега държавата дава годишно пари, да речем, за 700 минути филмопроизводство, това прави 5-6 игрални филма. Ние ставахме популярни с киното, защото то се посещаваше. Имаше една телевизия, един телевизионен театър, едно предаване за хумор, но колегите, които участваха в тях, обикаляха цяла България във вид на концерти. Сега подобни обиколки се правят по стадионите.Стефан Илиев и Коста Цонев в „Ричард III” от У. Шекспир (1979, реж. Вили Цанков, Театър „София“)През последните 20 години този обем от работа, за жалост, го няма и младите са потърпевши. През последните 2-3 години има някакъв бум, с тази разлика, че в представленията, които обикалят страната, играят хора, които не са от театъра. В предишните поколения почти нямаше актьор от провинцията, който да не е играл в киното или да не е участвал в сериали. Обхватът на актьорите тогава беше много по-голям, отколкото сега. Според мен, в момента са заети сериозно около 100 човека. Останалите просто са извън този бизнес, защото тук говорим за бизнес. Но дори да искаш да участваш в бизнеса, трябва да искаш да си съвършен.Какво означава да си съвършен актьор?Стефан Илиев: Да не си еднакъв във всяка роля. Големият режисьор и преподавател – проф. Кръстьо Мирски, казваше: „А, какво ще ходя да ги гледам, след като те само са си преоблекли дрехите!” Това е ключът към всичко. Трябва да личи, че това, което правиш, го мислиш по друг начин. Публиката винаги си избира герой, на когото да симпатизира и такъв, когото да мрази. Да си различен е в ръцете на актьорите и на техните режисьори. По наше време се казваше: „Дадат ли ти веднъж да играеш поп, по-добре си купи и килимявка.”, т.е. няма да можеш да се прескочиш. Брутален, но точен пример.Как може актьорът да прави избор, когато зависи от това да бъде разпределен?Стефан Илиев: Няма избор и в цял свят е така. Нас ни канят. Може би и затова част от световните звезди започнаха да снимат и филми. У нас пък актьори започнаха да поставят. Режисурата е доста по-млада професия от актьорската. Тя е на 120-130 години, но без нея вече не може. Възможно е да има и актьори, които избират ролите си, или отказват някои. Но избираемостта е един от минусите на професията и това тук ги прави податливи на всякакви влияния, страхове, както се случва и във връзка с хонорарите. Но тук стигаме до житейската максима, че ставаш мъж или жена, когато се научиш да казваш „да” или „не” във всяко едно отношение.Как тогава актьорът прави роля, която му е безкрайно чужда, неприятна, безинтересна?Стефан Илиев: Длъжни сме да намерим онова, което ще ни привлече към нея.Кина Дачева и Стефан Илиев в „Поручикът и Марютка” от Б. Лавренев (1967, реж. Йордан Саръиванов, Театър „София“)Това е другата страна на занаята – ежедневната, извън вдъхновението, поезията...Стефан Илиев: Вдъхновението идва, когато работиш на сцената и толкова обичаш това, което правиш, че се забравяш. Ние сме друг вид луди. Така е – не е нормално да се представяш за друг човек. Това е единствената професия, която има този плюс и минус. Когато на сцената забравиш къде се намираш, получаваш силно вдъхновение. Но това не става всеки ден и във всяка пиеса. То зависи и от публиката. И аз съм имал подобни моменти. Ако един актьор твърди, че не знае колко струва в момента – и като ранг, и като престиж, и като пари – лъже. Всеки знае точно къде се намира в йерархията. Как се примирява желанието да се покажеш, което казвате, че е водещо за актьора, с необходимостта от партньорство?Стефан Илиев: Не може без партньорство. Ако искаш да си сам – направи моноспектакъл. Такива е имало, има и сега много успешни. Но за да се изправиш сам, са необходими много голяма воля, себеотрицание и нахалство в красивия смисъл на думата. Обожавам такива хора и най-искрено им завиждам, защото знам, че аз не съм дръзвал да го направя. Моето щастие е, че съм работил през всичките си години в много добри състави и с хора, с които сме се разбирали. Не съм се карал с никого, защото е безсмислено. А иначе съм много чепат характер. В партньорството е така: „Помогни му, за да ти помогне и той, и обратното.” Ако нямаш желание за партньорство, веднага ще те отстранят. И в МГТ е имало такива случаи.Имате много роли в театъра, но и доста участия в киното. Може ли да се каже, че едното е вашата голяма любов?Стефан Илиев: Не. Като съдържание те са едно и също, но като реализация – съвършено различни. Имаш възможност да изработиш театралното представление в разстояние на месец и след това да го усъвършенстваш с помощта и на режисьора, и на колегите си. Напрежението в киното пък е огромно, защото всичко става в този момент и се запечатва завинаги. Това и определя тръпката и хазарта и желанието да играеш така, сякаш ще пробиеш екрана. В киното няма значение дали имаш 2-3 минути екранно присъствие, или забавляваш публиката час. Хората запомнят и най-дребното нещо, защото такова е и изкуството. А в театъра повече можеш да минеш незабелязано.Дали? Отстрани не ми изглежда така.Стефан Илиев: Това е въпрос на режисура, защото режисьорът трябва да те постави, да те ориентира така, че ти да можеш да го изиграеш съвършено. Съвършено означава да те забелязват и запомнят. И то всяка вечер.Невена Мандаджиева и Стефан Илиев в „Победителката” от А. Арбузов (1983, реж. Владимир Мотил, Театър „София“)Работил сте с имена като Вили Цанков, Леон Даниел. Бихте ли ни разказал за начина им на работа като режисьори?Стефан Илиев: Те се отнасяха с огромно доверие към тези, които са избрали, към възможностите им и вярваха, че можеш да направиш повече от очакванията към теб. Лекотата, с която общуваха с артистите, обясненията им даваха на всички крила. Съвсем нормално се сърдеха, когато не помниш репликите си. Ако нещо извън театъра те мъчи, длъжен си да го забравиш, докато репетираш, независимо дали репетицията е 5 минути, или 4 часа. Най-хубавото е, че докато ти обясняваха първоначално докъде искат да стигнеш, това изискване и до края не се променяше. В тяхното съзнание представлението е изградено с всички участници. Ти трябва да влезеш в тази представа и ако можеш да дадеш нещо повече от очакваното, ревяха от удоволствие. Работеха с изумителна прецизност. Страшно интелигентни хора!И днес имаме режисьори на тяхното ниво. Без да ги подреждам по значимост, искам да ги изброя – Мариус Куркински, Явор Гърдев, Сашо Морфов, Теди Москов. Те правят колосални представления, но българинът не е свикнал да ти се подчини и да те поздрави, да се зарадва на нещо хубаво и затова и много хора не ги възприемат. Сещам се и за Съни Сънински, който влиза в този кръг. Не знам къде се загуби, но направи „Охранители”, който се играе вече над 10 години. Това не се получава случайно и е огромно постижение. Играха го дори на площад „Батемберг” няколко пъти пред публика от 2000 души.Какви са спомените ви за театрите в Перник, Габрово и Плевен, където е започнала вашата кариера?Стефан Илиев: В тези театри се работеше много и се пътуваше много. Те имаха мисионерска задача, или пък на нас ни се е струвало, че сме мисионери. Но фактът, че в Перник и Кюстендил сме играли едно и също представление пет пъти в един ден, и то на ниво, че сме правили това и в Габрово, и в Дупница, говори сам по себе си. С тези трупи съм обиколил България. И там, където не съм бил с театъра, съм бил с киното. Били сме и в много села, защото тогава в тях живееха доста хора, имаше работещи училища, в които сме играли по две представления дневно. Театърът трябва да бъде на колела, не може да стои на едно място. Когато сравняваме европейските форуми с българските – защото човек трябва да се измерва с нещо – бяхме попаднали на театъра на Бергман в Стокхолм, който в началото на 90-те години имаше по 480 представления годишно. Половината – в театъра им, а останалите – по пътувания. След като те го правят и ти си длъжен да работиш така, защото 1% от населението посещава или иска да посети театъра и ние трябва да доставим удоволствие на тази, според нас, по-добра част от населението. Защото публиката живее с теб. Ето, случвало ми се е да виждам по улицата младежи, които разпознават някой от младите ни актьори и тръгват след него. Значи има кой да живее с героите на този човек. И това е много хубаво. Въпросът е да можеш да издържиш на славата.Стефан Илиев в "Под прикритие"ВизиткаСтефан Методиев Илиев е роден на 25.06.1935 г. в Истанбул, Турция. През 1944 г. семейството му е екстрадирано от там и се завръща в България. Бъдещият актьор завършва Втора мъжка гимназия и въпреки че близките му имат желание да стане офицер, той кандидатства в Театралната академия. През 1958 г. завършва актьорско майсторство при Н. О. Масалитинов. Работи в ДТ – Габрово, ДТ – Плевен, ДТ – Перник, Народен театър за младежта, Театър „София”, МГТ „Зад канала”. Председател е на Съюза на артистите в България между 1990 и 2005 г. Носител е на национални награди и държавни отличия.В цифриСтефан Илиев има над 70 роли на театрална сцена и десетки в киното. В театъра сред тях са: Дженаро в „Лукреция Борджия” от В. Юго, Авакум Захов в „Спящата красавица” от А. Гуляшки, Херцогът в „Скъперникът рицар” от А. С. Пушкин), Браун в „Опера за три гроша” от Б. Брехт, Гьоринг в „Червено и кафяво” от Ив. Радоев, Вершинин в „Три сестри” от А. П. Чехов, г-н Смит в „Плешивата певица” от Й. Йонеско. В киното сред тях са: Владимир в „Пленено ято”(1962, реж. Дучо Мундров), Коста в „Отклонение” (1967, реж. Г. Островски, Т. Стоянов), Стефан в „Един миг свобода” (1970, реж. Ив. Гръбчева, П. Каишев), поручик Ганчовски в „Зарево над Драва” (1974, реж. З. Хеския), Милев в „Забравете този случай” (1985, реж. Кр. Спасов), началникът Стоянов в „Петък вечер” (1987, реж. Л. Кирков), Любо в „О, господи, къде си?” (1991, реж. Кр. Спасов) и др. Напоследък го гледахме и в сериала „Под прикритие” (2012) като генерал Пенев.ФаталноПо време на снимките на военната драма „Зарево над Драва” Стефан Илиев е ударен от взрив и губи зрение и слух. „Има го в кадър от филма – как от взрива летя 2,5 метра нагоре и падам с главата надолу”, отбелязва актьорът. Въпреки сериозния инцидент, същата вечер Илиев има представление в Театър „София”. Доверява само на колегата си Коста Цонев за травмата си и го предупреждава, ако нещо не е наред с него, да го изнесе от сцената. Представлението минава успешно, никой нищо не забелязва. Актьорът се възстановява в продължение на половин година. Лекарите не били оптимисти за зрението му, но здравият му организъм ги опровергал. После го развеждали по различни болници, защото по чудо останал жив след взрива, оставил го с кръвоизливи – и вътрешни, и по тялото, и по гърлото, заради които дори не можел да диша.Да се докажеш„Представленията в МГТ се появяваха с усилията на всички – спомня си Стефан Илиев. – В Малкия театър имаше много големи имена, но извън Театър „София”, който преди 1989 г. беше огромно име, те трябваше наново да се доказват. САБ реши, че българският театър трябва да се представи по някакъв начин в Европа. Дръзко и нахално избрахме Париж за целта. Тогава Съюзът помоли Бойко Богданов, който заминаваше във френската столица по свои задачи, да осъществи срещи в техните министерства на външните работи и на културата, да ги поканим да дойдат да гледат представления и ако изберат нещо, да го поканят в Париж. През 1990 г. посрещнахме тук 11 техни представители, включително програмният директор на центъра „Помпиду” (Бобур), режисьори, мениджъри. Те изгледаха 16 представления, които организирахме да се изиграят в рамките на 3 дни. Избраха два театъра – МГТ и „Сфумато”, общо с 4-5 представления. Играхме в залата им в Бобур, където единствено може да те поканят, не и да си платиш, за да стъпиш на нея. И така „Зад канала” доказа, че може да съществува – не само в България, но и на световната театрална сцена.Истанбул – мой роден градСтефан Илиев напуска Истанбул на Никулден 1944 г. Спомня си как отвъд Свиленград било светло, а у нас всичко тънело в мрак. Посещава отново родния си град чак през 1978 г. с екскурзия на артисти. „Навлизаме в центъра на Истанбул, при университета и аз усещам, че шофьорът сбърка пътя – споделя актьорът. – Отидох при водача и му казах. Човекът се сепна, обърна автобуса и след малко бяхме в посоката, в която трябва да вървим. Давам го като пример, че съм познавал структурата на града по някакъв начин. В детството ми Истанбул беше напълно европейски град. Говореше се на френски език. Всичко се променя, но духът остава. Аз учех в българско училище, но след предметите на български учехме турски език. Имах прекрасни впечатления от всички семейства, с които общувахме. Нас ни екстрадираха като български поданици. Така че, както нашата държава се е държала към тях, така и тяхната държава се е държала към нас. Като хора обаче отношенията бяха различни. Имаше хиляди българи, но след 1954 г., когато е голямото изгонване на гърците от Турция, са подгонени и останалите християни. Сега може би са останали 200 семейства, които говорят много архаичен български.”интервюто със Стефан Илиев подготви Лора ТрайковаСнимките за материала са любезно предоставени от Театър „София” и Съюза на българските артисти.Рубриката е реализирана с приятелската подкрепа на Съюза на артистите в България ... още »
|
|
